Омраза

Виждаш го в очите им. Четеш го в погледа им. Усещаш го в говора им. Чуваш го в думите им. Черна сянка. Тя се заражда в зениците им, оцветява ирисите им, промъква се към мозъците им, сресва косите им, спуска се по шията и ръцете им, вкоченява сърцата им, опустошава стомасите им, кара краката им да изтръпнат. Обладава душите им. Черна сянка. Разединява общности, убива хора, скарва семейства, разделя приятели, слага лимити, поставя ограничения, променя хората, изкоренява добротата у всекиго. Съкращава животи, причинява сълзи, погубва усмивки, убива смеха, пречупва души, мачка красивото, заличава прекрасното, погубва правилното.

И какво остава от теб? Нищо. Празнота. Превърнал си се в черупка, празна кутия, смачка, изцеден, погрознял вътрешно, изоставен. Харесва ли ти? Ти сам я остави да обгърне съществуването ти. Сам си го причини. Затова сега си сам. Затова сърцето ти не бие. Затова във вените ти не тече чиста кръв. Затова душата ти е толкова грозна. Сам си го причини.

Защо? Защо го позволи? Защо й позволи да те завладее? Защо не се бори? Предаде се. Предаде се без бой. Просто я прие.

Ти погледна този с различния цвят и го намрази безпричинно. Ти беше този, който се отврати от този, който не вярва в твоя Бог. Ти презря човека, който обича подобния на себе си. Ти беше този, който пожела злото на по-различния от теб. Най-великия дар на земята е разнообразието, пъстротата и ти реши точно нея да намразиш?! Сега не си ли уморен? Сянката те довърши, тя изпи и последната капка доброта в теб. Направи те безразличен, еднотипен, остави я да те обезцвети. Ето, сега трябва да си доволен. Не се различаваш по нищо от всички останали. Стана както искаше, нали? Светът вече не е цветен, дори черно-бял не е. Всичко е сиво. Сиво като мъгла, която се е разстлала  над твоя кръгозор.

Вдишали въздуха, който вече е еднакъв за всички? Усети ли вкуса му? Усети ли мирисът, му, пропит с болка, страдание, плач, викове, молби за милост, мор. Ти реши, че различният не трябва да бъде различен, нали? Ето, постигна го! Цялото страдание на света. Цялата болка, цялата мъка. Всяка една жертва, всяка една капка кръв. Ти го причини.

И сега, всичко свърши. Ти „победи“! Е, чувстваш ли си „победител“? Заслужаваше ли си? Горд ли си с постигнатото? Дано да си! В противен случай всичко е било напразно. Твоята злоба и последиците й от нея са отишли на вятъра. Затова поне ти трябва да си щастлив, нали?

„Когато могъществото на любовта надделее любовта  към могъществото, едва тогава светът ще намери мир“

- Джими Хендрикс